Безумно красива!

Животът ми беше твърде еднообразен. До степен, до която бях толкова погълнат от ежедневието, че нищо не ме впечатляваше, нищо не ми доставяше удоволствие, нищо не ме вдъхновяваше. Дори мислите, които минаваха през съзнанието ми бяха насочени изцяло към това, че явно бях осъден на най-обикновено скучно съществуване… и това ми стигаше. Беше ми достатъчно до момента, в който почувствах, че дъното не е нещо твърдо, от което можеш да се оттласнеш, а напротив. Дъното е мека пихтия, която те засмуква още повече. Образно казано- бъдещето не изглеждаше светло. За това седнах на бюрото си, взех лист и химикал и наистина установих, че буквално е тъмно и имам нужда от светлина. Светнах настолната лампа и вече можех да виждам спокойно листа, на който имах намерение да запиша нещата, които до момента са ми доставяли удоволствие. Изброих 6-7 нещица и докато обмислях, кое да е следващото се загледах в една дума, която бях записал с малко по-различен почерк. А именно- баскетбол. “Разбира се“- помислих си аз. Баскетболът наистина ме развличаше от каквото и да било и ми доставяше удоволствие да играя. Този спорт е моя страст и трябва отново да подновя това забавление. Взех решение отново да започна да посещавам игрището до нас, за да разпускам и презареждам.

Още на следващия ден си облякох екипа, взех си топката и се запътих към баскетболното игрище. След като наближих с изненада установих, че то е пълно. Имаше около 10 човека, които играеха разпалено. Когато се приближих достатъчно, за да ме забележат, играта спря. Хората се огледаха, някои ме поздравиха с краткото “Здрасти.“, други само с кимване и тогава последва въпрос от едно от момчетата на терена.

-Искаш ли да се включиш?– каза той.

Аз кимнах и поисках само 5 минути, в които да мога да загрея преди да започнем играта. Докато загрявах констатирах, че съм пропуснал нещо. Не бях забелязал, че на терена има и доста представителки на нежния пол, една от които е изключително красива. Загрях и преди да започнем се запознах с всеки поотделно. Красивата девойка се казваше Мия. (Така де, още си се казва Мия.) Веднага се прокрадна усмивка по лицето ми, не само защото момичето е красиво, а защото световно известна “певица” се казва по същия начин. Почти съм сигурен, че и Мия разбра точно защо беше усмивката, но нищо не каза в тази връзка. Вече се бях запознал с всички, за това се разделихме по отбори и играта започна. Наистина беше готино и разтоварващо. Даже толкова ми хареса, че аз предложих да продължаваме да идваме, за да спортуваме. Останалите приеха, уточнихме удобен час за всички и си казахме довиждане.

Следващите няколко посещения бяхме в пълен състав, но лека-полека, с всеки изминал ден хората започнаха да отсъстват поради задълженията, които имаха. Все пак всички или работеха, или учеха в университет, или и двете едновременно. Но Мия беше от редовните посетители на игрището. Също и аз, разбира се. До момента, в който ме включиха в научна конференция, на която бях длъжен да представя разработка. Само по себе си начинанието не беше кой знае какво, все пак не уча ракетно инженерство, но просто беше доста времепоглъщащо. До степен, до която трябваше да избирам между това да си подготвям разработката или да ходя на игрището да играя баскет. И аз като всеки здравомислещ реших да отделя нужното време, за да се подготвя подобаващо за конференцията. Минах из игрището, видях се с останалите, поиграхме и преди да си тръгнем им съобщих, че вече няма да бъда толкова редовен, като представих причината пред тях и дори им казах точната дата на конференцията, като ориентир докога ще съм таймаут. След това се сбогувахме и се разделихме.

Времето минаваше бавно. Подготовката ми се движеше по план. Дори в процеса на търсене на надеждни източници за теоретичната част на разработката ми хрумна идея. Идея, в която имаше много потенциал. За това вложих нужния ресурс от време за търсене и четене на трудове в областта и “voila”, концепцията беше готова.

Заветният ден на конференцията настъпи. Аз бях уверен и доволен от работата, която бях свършил през последните няколко седмици. Настъпи и моят ред за представяне на разработката, за това напето се запътих към сцената. Когато си оставих нещата на трибуната, забелязах наистина колко много хора присъстват. Дори като хвърлих бърз поглед из залата, успях да зърна Мия, която мило ми се усмихна. Усмивчицата й наистина много ми допадна и дори ми вдъхна увереност. Вече малко по-спокоен започнах да презентирам разработката си. И смея да твърдя, че хората приемаха предоставената им информация напълно непредубедено и дори четях подкрепа в очите им. Това засили още повече увереността ми и този тласък ме подтикна точно в този момент да представя своята теория свързана с ефекта на потенциално увеличаване на паричния поток в българската икономика, каквато до голяма степен беше и темата на разработката. Аз започнах да представям своята гледна точка като се стараех максимално да обезпечавам всяка казана дума с практично-приложими аргументи, но не можех да си обясня защо изражението на слушателите започна коренно да се променя. До степен, до която хората започнаха да негодуват и гласно да изразяват слабостите в теорията ми. Когато асимилирах гневните вмятания, осъзнах че наистина не съм разгледал въпроса от всеки възможен ъгъл и теорията има много слабости. До преди няколко минути се чувствах страхотно… В този момент обаче, аз бях пълен идиот. Идеята ми беше наивна. Прекратих представянето си, събрах си нещата и тръгнах да слизам от сцената, когато чух тихо ръкопляскане съпроводено от подигравателен смях. Огледах се и видях, че ръкопляскането идва от не кой да е друг, а от самата Мия. Подигравките дори не я впечатляваха. Тя ме гледаше с лека усмивка и не спираше да ръкопляска. Оцених този жест изключително високо поради това, че бе подтикнат от искрена човечност. Но в научната среда не е нужна награда за човека класиран на последно място. Напротив- горчивият вкус е стимула да продължаваш да работиш упорито, да продължаваш да опитваш, търсейки заветната цел. Усмихвайки се учтиво, слязох от сцената. Мия се приближи, хвана ме под ръка и ми сподели, че все пак би се радвала да я запозная с цялата концепция. Аз приех макар и с неохота, защото беше изключително мило от нейна страна. Разхождайки се отвън й представих идеята си. Мия се стараеше максимално да вникне в казаното от мен, но погледът й я издаваше, че почти нищо не разбира. Въпреки това, точно в неразбиращия й поглед видях прозрението- жестът на Мия я превърна от без ум, но красива- в безумно красива! Пристъпих към нея, хванах я през кръста, целунах я и… останалото е история.