Всичко си е както преди.

Някъде прочетох, че никоя забавна история не е започнала с това, как някой яде салата. Е не е вярно! Моята започна точно така, докато хапвах салата в едно кипро ресторантче на Центъра. Чудите се защо на някой му е притрябвало да ходи на ресторант, за да яде просто салата? Ами, какво да ви кажа… след зърнената диета, на която се подложих, установих, че резултатите не са добри. А и как биха били, ако ядеш всичко, което зърнеш. Но това сега не е важно.

Важното е, че докато най-спокойно си хапвах салатката в кипрото ресторантче на Центъра, което вече споменах, през вратата връхлетя леко развеселена, изключително симпатична девойка, с бира в ръка. Огледа се неориентирано наоколо и когато ме фокусира ми се усмихна. Нищо неочаквайки, дъвчейки си марулята, едва не си изпуснах вилицата, когато установих, че това е момичето, в което бях влюбен преди години. Усмихнах се вежливо и й посочих стола пред мен. Тя пристъпи няколко крачки, застана пред масата, огледа се отново и седна на стола.

-Здрасти. Как си?– попита ме тя.
-Здрасти.– отвърнах с полупълна уста- Добре съм. Само момент.
След кратка пауза, нужна ми да преглътна храната, подхванах отново разговора.
-Какво те води насам? Да не си забравила нещо?– попитах аз.
-Не, просто ми допадна фасадата на заведението и реших да вляза.– усмихвайки се каза тя.
-И отвътре ли е толкова хубаво, както отвън?– попитах поглеждайки я въпросително.
-Хубаво? Не, но е интересно.– каза тя поглеждайки ме с присвити очи.
-И кое му е интересното?– ухилих се насреща й.
-Хайде, хайде, не се ласкай. Разбра какво имам предвид.– отговори ми тя.
-Аз тъкмо приключвам със салатата. Ако не си гладна, може като хапна да се разходим?– попитах.
-Става. Не съм гладна. Но ти, само салата ли?– отговори ми правейки учудена гримаса.
-Да, само салата. Понеже предишната ми диета… ам, безинтересна история. Хайде да тръгваме?– казах аз ставайки от стола.
-Добре, хайде. Тъкмо ще ми разкажеш безинтересната история, докато се разхождаме.– каза тя слагайки си чантата на рамо.
Оставих пари на масата за салатата и излязохме от заведението.

Отправихме се към Градската градина и по път я осведомих за “зърнената” ми диета. След като самата тя заключи, че историята е безинтересна и няма какво повече да разискваме в тази връзка, разговора се насочи към нова тема. А именно за какво точно си мисля в момента. Ако трябва да бъда честен, този въпрос ме изненада. Може би защото досега не се бях сблъсквал с него. Но за пореден път се убедих, че от девойката бодро крачеща до мен, може да се очаква всичко.

-За теб!– отсякох след кратката мисловна пауза.
-Какво за мен?– усмихна ми се тя.
-От къде се появи и защо ме гледаше така, като влезе в заведението?– погледнах я на свой ред аз въпросително.
Последва усмивка, вежлив поглед и истеричен смях.
-Нямам никаква идея.– каза тя едва доловимо- Просто се разхождах, докато съвсем случайно те видях да влизаш в съответния ресторант.
-А защо след като ме поздрави реши да седнеш до мен, предвид… знаеш.– запитах учуден.
-Технически седнах срещи теб…– засмя се тя.
-Добре, умнице!– направих гримаса.
-Ами, като си срещнахме погледите не изпитах стандартното притеснение, както по принцип.– отговори тя продължавайки- и реших просто да седна.
Последните думи бяха съпроводени от най-чаровната усмивка.
-Радвам се, че го направи.– отвърнах аз усмихвайки се чаровно по своему- Компанията ти ми е приятна.

Още не изричайки напълно тези думи тя ненадейно се строполи пред мен. Веднага скочих да й помогна да се изправи и я запитах леко притеснен какво се случи. Тя ми отговори през усмивка, че се е спънала и е решила да легне рязко, за да не се удари. Но на мен ми изглеждаше по друг начин. За това предложих да я изпратя до тях, за да си легне да почива. Тя прие макар и след кратко увещаване. Оказа се, че живее наблизо, за това нямаше нужда от такси. След около 5-10 минути бавно ходене се оказахме пред входната врата на кооперацията, в която живееш.

-Е, май е време да ти кажа “чао”?– запитах небрежно.
-Не е задължително.– отново последва чаровна усмивка- Ако искаш може да се качиш за по бира?
След кратко обмисляне приех. Какво пък толкова.

Качихме се в спретнатото й апартаментче, събух се на входната врата, оставих си якето на закачалката и… веднага ми направиха впечатление разни неща. Мъжко яке, два чифта мъжки обувки. През отворената врата на банята дори успях да зърна две четки за зъби. Повдигнах вежди и я погледнах.

-Ела да седнем.– каза спокойно тя- Виждам, че забелязваш някои неща.
-Дообре.– запътих се с нея към хола, където седнахме на дивата.
-Виж, трябва да ти кажа нещо.– присвивайки устни изрече тези думи.
-Всъщност и аз трябва да ти кажа нещо.– отбелязах.
-Добре, но нека първо аз.– настоя тя.
-Мисля, че е по-добре аз.– отвърнах.
-Още не съм те забравил!; Ще се омъжвам!– казахме в един глас.
-Ооо…– в този момент в главата ми беше наистина пусто. Нямах представа какво да мисля, какво да кажа или какво да направя. Просто седях и гледах в една точка, стискайки механично челюсти.
-Съжалявам, но аз ще се омъжвам скоро.– прошепна тя- И наистина искрено желая всичко да бъде както преди.
-Всичко си е както преди.– кимнах аз в съгласие и се запътих към входната врата на апартамента.

“Е, явно това за салатата е вярно”– помислих си. Историята всъщност не беше толкова забавна в края на краищата, защото за мен нищо не е както преди… Целия горя, а след мен от пепел следи!

*идея за заглавието и заключителна фраза