Константата π(Pi) е

И аз пия. По принцип не пия, но като пийна малко ставам друг човек. А ония другия как пие…

Една понеделнишка вечер решавам да “не” пия много. Защо понеделнишка ли? Защото всички мрънкат за този понеделник, ще кажеш че няма нещо по-кофти в една средностатистическа седмица, та ти да видиш. И понеже аз ги разбирам тези неща, реших да превърна понеделника в петък.
Превърнах го и то доста успешно (сега намигам на монитора, но няма как да се види, за това го разписвам, та поне да може да се прочете). С други думи- бе… направо прекалих с прекаляването. Успях някакси в 4 сутринта да се дотътря до нас, настроих алармата за работа и си легнах. За всеки случай пак проверих алармата, дали случайно не съм “навил” калкулатора, и като се уверих, че всичко е точно, заспах спокоен. Спах точно 3 часа и 17 минути, когато трябваше да ставам и да се стягам за работа. Е тогава наистина много съжалих, че превърнах понеделника в петък. Явно все пак организмът ми не е толкова силен, за да мога да си позволя подобни изпълнения.

Подраних за работа с 11 минути, но все пак реших да хвана асансьора. “Що пък да ги катеря тез стълби? Какво като съм по-рано?”– водейки вътрешна борба се запътих към асансьора. Натиснах копчето да го извикам, погледнах на кой етаж е в момента, огледах се наоколо и опаа. Пропуснал съм да поздравя привлекателната колежка от 6-тия етаж. “Ехх, и без това рядко се виждаме… колко невъзпитано от моя страна”– мислейки си аз я поздравих, макар и със закъснение. Тя дори не благоволи да ми отвърне на поздрава. “Сега пък колко невъзпитано от нейна страна, значи… Нищо, другия път ще бъда по-адекватен.”– размишлявайки, изчаках да се отворят вратите на асансьора и да влезе в него колежката, след което влязох и аз, и натиснах копчетата за нейния и моя етаж. Вратите се затвориха и асансьора потегли.

-Защо бе деа?!– казах аз в момента, в който проклетия асансьор заседна- Трети път за този месец да му се невиди! Кви са тия работи, кво е това чудо?

Добре че поне имам опит със заседнали асансьори, та изобщо не бях притеснен. Само леко изнервен поради простата причина, че бях снощен. Но за жалост колежката беше в другата крайност. Тя бе у-жа-се-на. Направо не издържаше да не се развика. Забелязах това и веднага се опитах да я успокоя. Сложих си ръката нежно на рамото й и й казах, че всичко ще бъде наред. Ще излезем от тук живи и здрави. И тогава нещо в нея прещрака. В погледът й вече не се четеше ужас. По-скоро долових лека нотка на… лъст?

-Не е възможно!– изрекох аз едва-едва.
-Кое не е възможно? Че искам да си замина от този свят вършейки нещо приятно?– повиши ми тя тон.
-Но ти… наистина ли… искаш… точно… сега?– удивлението ми пречеше да говоря.
-Да! Тук и сега.– казвайки тези думи, тя се захвана да разкопчава колана ми.

Оправих я. И кой би постъпил другояче в подобна ситуация? Беше приятно като за асансьорна свалка. Симпатичната колежка от 6-тия етаж се оказа и страстна. Кой да предположи? До тук добре… но нали знаеш тези моменти, в които си направил нещо, което искаш да остане само в спомените ти, ала съдбата има съвсем други намерения. И тези други намерения, рядко граничат с вижданията ти относно последващия нормален развой на нещата.

Явно охраната беше забелязала, че има проблем с асансьора и бе реагирала мигновено. Сигналът беше пуснат и екип за отстраняване на повредата бе изпратен. И за наше щастие екипът бил в готовност да реагира светкавично. Толкова бързо, че за времето, което е било необходимо на екипа да получи сигнала, да се предвижи до обекта, да отстрани аварията и да отвори вратите, за да може да излязат заседналите хора в асансьора, ние бях успели да свършим… само това, което вършехме, без обаче да имаме време и да се облечем.

Когато вратите се отвориха аз светкавично си вдигнах панталона от глезените, закопчах копчето… за колана и дюкяна нямах време, но за няколко секунди се приведох в силно казано приемлив вид. Но привлекателната колежка от 6-тия етаж явно не беше надарена с моите светкавични рефлекси. Тя беше надарена с други неща и… така де, тя нямаше опция просто да си вдигне бельото от глезените и да се приведе в силно казано приемлив вид, защото при нея ситуацията беше малко по-различна. Ризата й беше разкопчана, сутиенът смъкнат надолу, полата вдигната, бельото свалено, червилото размазано, а бе направо май доста добре се бях представил. Всичко хубаво, но предвид събралата се тълпа и писъците на привлекателната колежка от 6-тия етаж, май нещата не тръгнаха в правилната посока. Да, екипът ни спаси от заседналия асансьор, преодоляхме създалото се премеждие живи и здрави, точно както овещавах колежката в самото начало, но шушукането на публиката и злобно стиснатите устни с размазано червило предсказваха предстояща буря. Буря и то каква… направо ураган!

Явно с цел да си запази честта на почтена дама, привлекателната колежка от 6-тия етаж беше пуснала оплакване за сексуален тормоз срещу мен. Шефовете ми пък от своя страна, за да запазят доброто име на организацията, в която работя, бяха сметнали, че постъпката ми руши авторитета на структурата, затова би било по-добре да променим “работя” в “работех” по взаимно съгласие.

Така останах без работа, без сигурен доход и без ясна представа с какво точно сбърках. Ясно ми беше само едно- цял живот бягам от драмата и в средата съм пак бах му мамата!

*идея за заглавието
*идея за заключителна фраза