Чао, Фелиша.

Ново начало? Нее, не като това по Нова година. А просто да имаш нужда от промяна…

Така и аз реших да сменя призванието си. Искам да уча хората на нещо полезно, на нещо, което ще им е от полза в живота. И след недълго обмисляне взех решение- инструктор за обучение на водачи на МПС. Има си стандартни курсове на обучение, които трябва да преминеш, за да придобиеш квалификация, с които нямам намерение да ви занимавам, защото така или иначе беше здраво четене. Така че нека директно престъпим към съществената част от историята.

Станах инструктор. Не след дълго закупих кола пригодена за шофьорски курсове, присъединих се към фирма за обучение на млади водачи на МПС и започнах дейност. В началото, като всяко начало беше трудно да намеря курсанти, които да искат точно аз да ги обучавам, но в порядъка на няколко месеца успях да обуча две многообещаващи момчета. И двамата си взеха листовките и кормуването от първия път, и мълвата, че съм добър инструктор се разнесе бързо. Курсанти, курсантки, работата лека-полека потръгна.

Стремях се да обучавам по възможно най-добрия начин, на който бях способен, и това явно си личеше, защото хората оставаха доволни. Докато един приветлив ден, аз самият не останах доволен от едно ново запознанство.

-Здравейте! Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Фелиша и бих искала да се запиша на курсове при Вас.– каза кандидат-курсантката.
-Здравей! Кольо, и на мен ми е приятно. Трябва само да попълним един формуляр.– отвърнах.

И в този момент изникна в съзнанието ми сцена от филма “Дами канят”- “Ауу, ти знаеш ли, че имаш страшни очи?“, но разсейването ми беше само моментно. Попълнихме формуляра за записване и разменихме координати, за да можем да уточняваме удобните часове за шофиране.

Прогресът на курсантката вървеше по план. Вече бяхме към края на учебните часове и тя се справяше изключително добре с кормуването в градски условия. Не се усещаше това притеснение като в началото. Почти не допускаше грешки и като цяло беше вече уверена в уменията си.
Уверен и аз в своите преподавателски умения, в края на работната седмица реших да приема поканата на едни приятели да излезем на бар, за да разпуснем.
Първо питие, второ питие и случайно се прокрадна силует на много познато момиче из тълпата. Обзе ме странно чувство. Учудването ми се засили особено когато пред мен се появи Фелиша, в пълния си блясък, с чаша в ръка.

-Наздраве, Кольо!
-Наздраве, Фелиша?

Навярно прочете изненадата в изражението ми, защото се наведе напред и прошепна в ухото ми:

-Спокойно, не е нужно да бъдеш толкова сериозен тук и сега. Все па не сме в учебната кола, нали?– каза тя.
Колко лукава усмивка имаше това момиче…
-Да, не сме в учебната кола, но аз все пак трябва да бъда сериозен, защото съм ти инструктор.– отговорих неуверено.

Следващите действия се развиха светкавично и дори не разбрах, как след наздравицата се озовахме на дансинга. Тя танцуваше така, сякаш нямаше никой около нея и танцуваше само и единствено за мен. Наистина се почувствах приятно, но външно се стремях да не изразявам емоция. След няколко приятно-неприятни минути вече не можех да удържам неприличните желания, които се заформяха в съзнанието ми, за това се извиних и се запътих към сепарето си. Още не бях направил няколко крачки и усетих как Фелиша хвана ръката ми. Спрях, обърнах се към нея и тя отново прошепна в ухото ми:

-Явно наистина искаш да развалиш настроението ми… и за жалост успя. За това мисля да си тръгвам и очаквам да се реваншираш като ме изпратиш?
-Добре… явно нямам избор.– казах аз.
-Мхм, нямаш избор.– отговори тя с неприкрито-лукавата си усмивка.

Казах на приятелите си, че трябва да свърша нещо, помогнах на Фелиша да се облече и излязохме от бара. Тя ми обясни, че не живее особено близо, за това ще имаме повече време за разговори по път. Започна да говори за общи теми, като времето, музиката в заведението, оттенъка на уличните светлини и какво ли още не. В един момент дори бях спрял да слушам за какво говори и си мислех, дали ще запали утре Пасато, когато съвсем ненадейно тя ме хвана отново за ръката и заяви най-самоотвержено:

-Тази вечер искам да бъдеш мой!

Признавам си, в първите секунди след казаното бях като ударен с мокър парцал. Но това далеч не ме поласка при все, че момичето е изключително привлекателно. Притихнах за момент да укротя препускащите си мисли и отговорих със спокоен глас:

-За жалост няма да осъществя искането ти.

В далечината видях идваща кола със светеща жълта табелка “taxi”. Вдигнах ръка и колата спря. Отворих вратата, благодарих на бакшиша, че се е появил точно навреме и в този момент нещо ме осени. Винаги до сега съм бил в позиция, в която аз заявявам какво искам. До тази вечер, в която на мен ми заявиха. И ако трябва да бъде искрен, чувството не е приятно, но пък за сметка на това пред мен се появи съвсем нова перспектива. Перспектива, която ме накара да се почувствам евтин и незначителен. Перспектива, в която не искам да поставям никога повече, което и да е момиче.

-Чао, Фелиша.– казах аз помагайки й да влезе в колата и дори не изчаках тя да се сбогува, когато затворих вратата.
Следващото, което помня бяха светещите стопове в далечината.

*идея за заглавието
*идея за професията